След последния ми флирт с театралното изкуство, когато се бях докарала до състояние да поръчвам от "Клуб ценителие на книгата" пиесите на Константин Илиев като най-насъщен сборник, се проточи почти десет годишен период без да съм била на театър.
Някак си не ми се завираше в прашен салон, където пушачи с уморени лица да ми разказват поуки за живота. Постоянното присъствие на Чехов и Молиер в афиша трябваше да гарантира за качество, но си оставаше тягостно и задължаващо.
22 септември 2010. Избрах да посетя нещо смешно като "Рейс" от Станислав Стратиев в Народния театър. Обадих се по телефона за резервация, а ми съобщиха, че пиесата била "паднала", но на голяма сцена се играел "Мизантроп".:) Вечерта даваха по телевизията "И Господ слезе да ни види" по сценарий на Стратиев. Там не пускаха Ицко Финци в киното, защото бил единствен зрител, а трябвали минимум пет за прожекция.:):)
Следващото посещение на театър можеше да се отложи с още десет години. Или поне такова представление, за което те карат да си купиш билет. Ежедневните етюди с пациенти можеха да продължават.
21 октомври 2010. Тъкмо се зарече човек за нещо и в програмата се появява "Всяка година по същото време", продължението на "Догодина по същото време", разигравана в театър "София" преди 20 години и кусур от Анета Сотирова и Тодор Колев:
"Дорис и Джордж се запознават в един хотел и след това всяка година прекарват заедно по един уикенд. И така цели 25 години. Те имат семейства, деца, професия, но и двамата изпитват някаква емоционална недостатъчност. Година след година, преодолявайки угризения и чувство за вина към близките си, те все повече се откриват един друг."
Всъщност, не ми се гледаха никакви Дорис и Джорд, щеше ми се да проверя как е онзи добър стар фалшив герой.
Излизам на време от работа и право в театъра за билет, като си мислех, че представлението е на 22-ри. Този път грешката беше моя. Объркала бях дните на седмицата и вместо да си купя предварително билет, бях на касата в ден и час, когато вече се разиграваше първото действие.
26 октомври 2010. Пристъпвам в "Малък градски театър зад канала" с малко трепет (заради дългата пауза) и много задоволство заради избора - предстоеше да гледам продължението на нещо неизвестно, но с прогнози за добре прекарана вечер.:)
Топъл уютен салон, тиха музика и декор на хотелска стая. Ако първата постановка е била съсредоточена върху извънбрачната връзка, то продължението е посветено на хората над 50 - самотни или не, с пораснали или още малки деца. Може би с изключение на един лек намек за емоционалната недостатъчност на Дорис (което ме подсеща, че съществува медицински термин емоционална инконтиненция:) и няколко смешни ситуации около уреждането на битовите подробности в съжителството между двама любовници.
Като оставим на страна Дорис и Джордж, на някои места се налагаше Анета да подава на Тошко репликите, но като цяло бяха великолепен тандем.
За финален акорд песента на дъщеря й, която ни промива ушите преди, по време на и след представлението.
