Костюмари

Няма дави питам дали и защо ще се маскирате, а как. Повечето хора, които се захващат с карнавални костюми, си мислят, че изглеждат много яко, т.е. така:

А в очите на тези, които не се увличат по костюмите, изглеждат просто така:

ПП Една продавачка, издигнала се в мениджър, оторизирана да издава фактури, любезно ме попита как се пише костюм - с О или У. Предполагам, че им промиват мозъците с customer service, та детето вече се е объркало.

Десятката

1. „Малка къща в прерията“ – чела съм поредицата от детството на Лора до женитбата й с Алманзо (както и Бранислав Нушич потвърждава – автобиографията завършва с женитбата).  Почти нищо не се спомням от филма, но книгата ми е много уютна и приключенска едновременно.  Най-много ме впечатлява това, че всички истории са истински. Колко от вас са готови да тръгнат с каруцата и децата на пътешествие с неизвестен край?

2. Произшествие в „Сан Суси“  е от Агата Кристи, но не е чисто криминале. Разбира се, имаме английско имение с френски прозорци, затворен кръг от заподозрени, но действието се развива по време на втората световна война с дейното участие на петата колона.Тази книга беляза края на криминалния ми период  и запали любопитството ми към шпионските романи, та така стигнах до творчеството на Георги Байкушев с псевдоним Жорж Делагер – „Шпионаж на балканите“ – скромно заглавие с достойно съдържание.

3. С първата глъдка вино от глухарчета се настроих много романтично и дори поетите символисти някак ми допаднаха. В последствие прочетох и фантастичната линия на Бредбъри с „Възпявам електрическото тяло“ и „Марсиански хроники“, та стигнах и до хорър-криминалната с “Гробище за лунатици“ и “Смъртта е занимание самотно“. Когато това ти се случва на 17, е някак съвсем естествено да си романтик и нищо друго. Сега предизвикателството е да бъдем романтици без да падаме в капаните на наивността и цинизма.  

4. „Ана Каренина“ харесвам и чета по наследство. Семейният екземпляр е увит в календар с бдение пред Александър Невски от ранните 90. Четох я за пръв път през лятото, когято ставах на 20 и когато карах шофьорски курс. Не знам кое четях с повече старание – романа или листовките. Оттогава съм препрочитала отделни сюжетни линии – или само Кити и Левин, или Ана и Вронски (или само висококубиковите мотори:). А понякога и за Стива Облонски с балеринките и децата. Запомнила съм един момент от филма „Английският пациент“, когато съвсем деликатно, вместо директния въпрос за прелюбодеянията му, пациентът беше попитан дали е чел „Ана Каренина“. Когато отседнах преди година в Ню Йорк при едни приятели на приятели, на кухнеската маса  видях екземпляр на Ана Каренина на английски. И въпреки че в антрето имаше само обувки с токчета, а квартирата се държеше от момчета, се сетих,  че хората въпреки привидните отличителни белези, в същината си просто се опитват да си приличат, т.е. да бъдат щастливи.

5. Самарканд съществува и днес на територията на Узбекистан. Книгата на Амин Маалуф разказва за средновековието по тези места по един вълшебен начин. Няма летящи килимчета, от части книгата претендира да е исторически достоверна, но разказът прелива от поезия, дързост и красота. Така приканващо е описан изтокът от онова време, че ти се ще да яхнеш една камила и да запрашиш тутакси за Самарканд. А защо не и да се срещнеш лично с Омар Хайям, особено ако си жена? В едно тефтерче си бях преписвала откъси от рубайати, но сега не ми е под ръка, за да ви уведомя, какво ме е впечатлило. Както и друг път се случва, след като един писател те заплени, търсиш още от него. Така си купих „Лъв Африкански“, който към момента не съм дочела, служи ми само при светски разговори за гъделичкане на самочувстивето на северноафриканци. Голямата ми любов си остана в Самарканд.

6. Сега за пуйката на Джо – това е сборник с разкази, които намирам за ужасно смешни. Авторът е австралиец и все ми беше чудно как сме живели с него на противоположни крайща на земята и по различно време, а са ни смешни едни и същи неща.  Сродна душа или астрален близнак? Не било случайно. Следващата му книга, която прочетох, започваше с предговор: „Това са всъщност мислите на всички хора от всичките страни и времена, не са те само мои собствени, ако не са и ваши, както са и мои, не са те нищо или  почти нищо... (Това е тревата)“. Алан Маршал се разболява от детски паралич, когато е на 6, и остава инвалид, за което разказва в „Мога да прескачам локви“.  Възхищавам му се за дългия път, който е изминал с патериците, за да бъде физически и душевно пълноценен, при тoва успява да се присмее на здравите и то със здрав хумор. Снизхождението му към грешниците е описвано от биографите му като „леви убеждения“, което обяснява и преведените му от английски на български произведения още по социалистическо време. Като се замисля, познанията ми за Австралия са от неговите три книги, „Птиците умират сами“ (когато отец Ралф не се ветрее из Ватикана) и малко Т. Пратчет, но на последния не може много да се вярва, никой друг не е споменавал за бира марка „Ру“.

7. "Посестрими в занаята" – избрах това заглавие, за да ви споделя как в пет поредни зими докато усвоявах занаята (по време на сесия) ми се четеше само Тери Пратчет. Благодарение на Света на диска и на гърба на великата Атуин успявах да преплувам във времепространството безрадостната пауза от Коледа то началото на танците от втория семестър.  Най-напред започнах с вещиците, после градската стража и най-накрая Ринсуинд. Но в най-най самото начало беше „Джони и бомбата“. Тери президент!

8. "Заедно" – не се кълна в цялото творчество на авторката, само в този роман и първия й сборник с разкази („Искам някой някъде да ме чака“). Като знаете, че старците и готвенето са ми слабост, а в романа се разказва и за двете... Купих си книгата от летището след като бях изпратила родителите за София, имах гастроентерит, четях книгата в навечерието на едно интервю за магистратура по регулаторни дейности в едно общежитие в южните предградия на Париж. В такива моменти човек си казва – mais qu‘est-ce que je fous la?/ but what the hell am I doing here?

9. "Златно сърце" – чела съм я като малка, но тук е заради един друг прочит от 2011, когато баба ми се приближаваше към края на дните си. Четях й през часовете, когато идваше в съзнание. На някои места си съчинявах допълнително или разкрасявах изреченията, за да ни стигне за по-дълго. Когато отваряше очи след краткия сън, с бистър син поглед все едно казваше малко смутена „аз май пак заспах“. Когато тя била малка, поръчала на братята си да й донесат от София док и книга.  Донесли й „Златно сърце“.

10. Дзен – това е една от малкото книги, които съм чела на стари години, а са ми открили нови хоризонти (също като готвенето на месо в тенджера под налягане). Беше ми препоръчана от двама човека, много близки и ценни за мен. Четях я отчайващо бавно (със същата скорост четях и „Властелинът на пръстените“, та цялото четиво ми отне няколко години), защото много често се спирах да препрочитам абзаци, което отпращаше мислите към новите хоризонти като избягали птичета от клетка. После се връщаха по пример на синята птица на Метерлинк. И за пореден път се оказваше, че понякога е нужно да стигнеш много далеч, за да откриеш, че щастието те чака там, откъдето си тръгнал.

Кавам ви чао с "Wings for life".

L'amour est un oiseau rebelle/ Love is a mutinous bird

1. Произшествие в „Сан Суси“ – Агата Кристи (N or M by Agathe Christie)
2. Ана Каренина – Лев Толстой (Ana Karenina by Leo Tolstoi)
3. Самарканд – Амин Малуф (Samarkand by Amin Maalouf)
4. Малка къща в прерията – Лора Инголс Уайлдър (Little House On The Prairie by Laura Ingalls Wilder)
5. Заедно – Анна Гавалда (Ensemble c’est tout by Anna Gavalda)
6. Вино от глухарчета – Рей Бредбъри (Dandelion Wine by Ray Bradbury)
7. Посестрими в занаята – Тери Пратчет (Wyrd Sisters by Terry Pratchett)
8. Златно сърце – Калина Малина
9. Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет - Робърт М. Пърсиг (Zen and the Art of Motorcycle Maintenance by Robert Pirsig)
10. Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал (Tell Us About the Turkey, Jo by Alan Marshal)


Направих списъка точно според инструкциите – без да мисля дълго, просто първите десет, които са ми на сърце. За да съм честна, след като прочетох моите първи десет заглавия, половината се оказаха на детски книги. Не съм ги чела само в детска възраст, но така се получи. Реших все пак да зачеркна „Емил от Льонеберя“ и да сложа на негово място нещо за възрастни. Така се появи в списъка „Самарканд“. Извинявай, Емиле, „ти ни си лошу мумче“ , както би написала майка ти.

Някой по веригата беше споделил, че може да изглежда снобско да публикуваме списъци от заглавия. Не съм съгласна за снобизма. От една страна, популяризирането на четенето не намирам за снобско, а само за просветно дело. От друга – ако сме преживяли чрез прочетеното, ако ни е научило на нещо или по някаква друга причина се е закотвило в паметта ни, защо да не го споменем, пък било то и най-клишираното или нестандартно заглавие.

Четенето за мен е едно от нещата от живота (това не е препратка към Пол Гимар :). Дори да не ви известявам чрез статусите си какво чета и как се чувствам в момента, аз все пак чета нещо и се чувствам някак си. Не, нямам постоянно книга на нощното шкафче, защото четенето не се случва само в спалнята, както и в спалнята не е само за четене. Има седмици, през които не чета нищо, и други, когато съм на няколко литературни фронта едновременно. Не съм се научила да чета скандално рано, въпреки че правех някои спонтанни опити да го правя от дясно наляво. Не съм сигурна за Първата Ми Книга.

Спомням си, че когато постъпвах на 10 в „Пирогов“ по пижама и без гащи, носех под мишница „Романи за деца“ на Ерих Кестнер. Медицинската сестра, която ме придружаваше в асансьора, отбеляза, че ми била много дебела книгата. На изписването вече четях „101 далматинци“. После в една пловдивска болница постъпих с продължението на „Отнесени от вихъра“, но пък там не се задържах и си го дочитах вкъщи. Всъщност, „Отнесени от вихъра“ го четох малко рано за възрастта си и ми хареса, докато „Спасителят в ръжта“ на 12 ми се стори голяма тъпня.

Чела съм и комикси – много са поучителни, честно. Изпитвам предпочитание към историите с патоците пред тези с Мики Маус. Въпреки че понякога ми става жал за Доналд, за дето Дейзи все го бие с дамската чанта по главата.

Криминалета – не можех да заспя след едни кратки разкази на Конан Дойл за окултното. От Агата Кристи пробирах историите с мис Марпъл пред тези с Еркюл Поаро. Когато си правех портрет за кореспонденцията с непознати другарчета пишех, че обожавам криминални романи. Бях се вманиачила да чета и на училище по време на час. Имаше едно много дискретно томче на Едгар Уолъс в мини формат, супер за четене под чина. Разказваше се за едни китайци (Тайната на ключа)...

Скоро си гледах в дипломата за средно образование огромния (на фона на другите предмети) хорариум по философия. За съжалание нищичко не си спомням от тези часове, освен как чета Рей Бредбъри, докато господинът изпитва съучениците. Той дипломатично се правеше, че не забелязва с какво се занимавам. Само веднъж ми конфискува Емили Дикинсън, но предполагам не за назидание, а от любопитство да разгледа двуезичното издание.

Три тома на Хари Потър в актива, един от серията с вампирите и доста от Паулу Коелю.

Предпочитам любовните романи от старата школа (Даниел Стийл и Сидни Шелдън) пред чиклит-а (така и не довърших втория том на Бриджит Джоунс). В библиотеката на монахините имаше дискретно подвързани с кожа и без заглавия томчета. Пред тях „Кентърбърийски разкази“ се оказаха праведно четиво.

В задръстванията около „Дефанс“ се научих да чета в автобуса, докато се мъчех с една саморазпадаща се версия на „Моето семейство и други животни“, от която хвърчаха страници. После правех така и на път за Камбаните с книги от Александра Маринина.

Е, чела съм някое и друго томче от основоположника на латиноамерикансия поетически авангардизъм, т.е. Хорхе Луис Борхес, дневника на братята Гонкур, „Закуска в Тифани“ и „Нежна е нощта“. От френската школа обичам искрено Анри Троая заради формата и Екзюпери заради съдържанието (имам предвид всичко без „Малкия принц“).

Има и други, знайни и незнайни, които със сигурност са оставили отпечатък или пък просто са се изпарили като уроците по философия. На полицата чакат ред два тома „Рамбо“, „Сбогом лято“ и една тухла от Хенри Джеймс. В момента съм заета с Джон Голзуърди и третия му том на „Сага за Форсайтови“.

Но да се върнем на първите 10. Както обясни Мая за операта „Кармен“ – „това е единствената опера, която мога да слушам с удоволствие от първата до последната нота“. Та и моите избраници са такива – мога да ги препрочитам от първата до последната буква, но защо, кога и как – следващия път. :)

Видеото се гледа след 30-тата секунда до 4:45.

Писма

"Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!"

Добрите писма, Валери Петров

По случай ремонта се наложи да отворя две чекмеджета, които си стояха затворени от години. Без ключ, разбира се, но или ги избягвах, или не оставаше време за тях. Едното чекмедже беше пълно с играчки - хвърчило, слънчеви очила, гечки, колекции от значки и други скъпоценности. Другото беше пълно с писма. Имаше и една телеграма, както и няколко снимки.

Писмата бяха от другарчета от страната и чужбина. На различни възрасти си разказвахме какво сме правили през ваканциите, какво са ни подарили за рождените дни и Коледа, по малко новини за братята и сестрите и най-добрите приятели. На едни страници ме питаха дали съм чела "Славата на баща ми" и "Замъкът на майка ми", на други дали съм гледала китайския "In the mood for love". Имаше и въпроси какъв точно грим си слагам на очите - дали само молив или спирала също.

Не бях чела, нито гледала точно тези заглавия, още по-малко съм си рисувала очите по това време. Случи се обаче, без да се сещам за писмата, по-късно да си купя по-горните книги, които заобожавах, гледах и филма.

Повечето писма бяха ръкописни на листове от ученическа тетрадка, за по-специални случаи са се ползвали купешки пликове и листове с картинки. Само писмата на едно незрящо момиче по разбираеми причини бяха печатни.

По надписа върху плика "получено в такъв вид" се сещам, че много пъти тези писма пристигаха отворени вече от пощенските служители, а малките подаръчета липсваха. Друг път пратката закъсняваше със седмици, през които с ужас си мислех как далечното другарче ме е забравило. Едни по-трогателни емоции бяха свързани с получаването по пощата на писмо от дете, което живее само през няколко преки.

Ако първото чекмедже беше пълно с детските удоволствията от живота, то второто преливаше от любопитство, уважение, старание и постоянство на малолетни.

Оставям ви с няколко кадъра от китайския филм, в случай че имате да наваксвате (12+).

La vie en rose

Съвсем случайно чух по радиото изпълнение на виртуозната инструменталистка Анат Коен. По радиото свиреше на саксофон латино неща. Предлагам на вашето слушателско внимание нейното кларинетно изпълнение на "Живот в розово". За разлика от това, което очаквах (нещо закачливо и неангажиращо), се проточи откровение, пропито с умората и тежестта на опита. И все пак звучи искрено, струва ми се, с повече положителен заряд, отколкото съжаление по миналото. Все едно очаквате да опитате шампанизирано розе, а ви поднасят уиски, отлежавало с години в бъчви от бяло вино.

Червена завеса

Има едно видео на Хилда Казасян, над което някой много се е постарал с почти гейска педантичност (нещо като Живко Петров на пианото). Към момента е гледано едва 4678 пъти. След публикуването в моя безпътен блог едва ли това число ще се умножи многократно. Ако желаете, можете да го видите. После ми кажете дали червената завеса не ви идва прекалено калорична.



музика – Стефан Димитров текст – Богдана Карадочева аранжимент – Румен Тосков режисьор – студио “Shortcuts” - Адриана Янкулова, Петко Лунгов , Йордан Банков и Петър Маринов

И понеже по-горе споменах маестро Петров, ето и нещо любовно от него, но без червени завеси.

Шайм

Исках да ви представя една певица, за която разбрах съвсем скоро и случайно. Каква по-добра възможност за това от настъпването на март, известен с женските си настроения, и нейната луксозна интерпретация на нещо старо от Азнавурово време в новия й албум "Хамелеон"? Моля, насладете се:



Намирам, че начинът, по който е произнесена всяка френска дума, има значителна добавена стойност за мелодичността на изпълнението. И все пак, ако не ви е напушил смях на думата стРиптизьо, сте издържали теста и можете да продължите със следващата песен, с не по-малко противоречивото заглавие "Бих те излъгала". Присъствието й в дуета не е равностойно, но исках да ви покажа и как изглежда:

Хоп-троп

Вчера вечер на качване в натъпкания влак на метрото като че ли ми се счу весела музика, но за кратко, после вратите затвориха с трясък, влакът потегли и затисната между палтата, не можех да се озърна и да уточня откъде идва музиката. На следващата спирка повечко хора слязоха, освободи се място и видимост – един чичо се возеше седнал, в краката му багаж в чанта от сезал, а в скута му – касетофон, който свири сръбско. Чичото потупваше леко с краче по пода в такт с музиката. Нали разбирате – нищо общо с онези младоци с отегчени физиономии, смартфони в джобовете и слушалки в ушите. За тези, които не успяха да си представят, оставям жокер - една хитачка от 1991.

Танго и дюли

Изчаках ви благородно няколко дни да си напишете коментарите по предишната публикация, но такива не се появиха, така че преминаваме нататък.

Както си гледах реклами на кампанията "Фортисимо Фамилия" се натъкнах на едно съвместно парче на Веско Ешкенази и Печенката, а именно:



Забелязах в клипа някои много симпатични подробности като саксия с розмарин на прозореца и дюлево сладко за палачинките. Може и да не е било точно от дюли, но би могло.:) Допълнително задоволство и хармония внасят готварските движения в такт с музиката. Тук вметвам, че ако човек разполага с приятно хлъзгав под в кухнята, може да си врътне един линди съркъл винаги, когато му се прище, докато готви.

Това е рандеманът от събота - желе, сладко и мус от дюли. Догодина на "Бурканиада"...

След тангото и домашното консервиране се подсетих за един семеен филм, който гледах преди много, много време - "Тангото на Рашевски" (времето, когато карах колело с кошница и гледах европейско кино, не се отричам три пъти от миналото, все още препоръчвам филма :):

Кантора "Митрани" feat. Тарт "Татен"

Напоследък е доста модно да се издават в общ сборник теми, които привидно нямат много общо. Видях такива календари на жени по гащи и сирене, както и на мъже по гащи и котки. По тази формула държа да ви представя в обща статия есенния десерт тарт "Татен" и миналогодишния сериал "Кантора Митрани". Общото между двете са задръжките. Както хората, които опитват Татен, не могат да се ограничат до едно парче, така и аз гледам по няколко поредни серии на "Кантора Митрани" през Youtube.

Филмът се състои само от 12 епизода (крайно недостатъчни!), на първите два режисьор е Виктор Божинов. В актьорския състав ще видите Любомир Младенов в ролята на адвокат Митрани (ако лицето е позабравено, то веднага ще разпознаете гласа му от многобройните дублажи) и Меглена Караламбова като негова секретарка, т.е. гопожа Табакова. Споменавам ги на първо място, тъй като пресъздават образите си с изключителна класа и завладяваща харизма. Екипът се подмладява от асистента на стария адвокат, неговата годеница и една новопостъпила и току-що завършила колега адвокат. Тримата, естествено, са забъркани в любовен триъгълник.

Сред постоянното присъствие е и кучето-водач на адвокат Митрани - Зиги. Както правилно разбирате, адвокатът е незрящ, откъдето и репликата на Митрани към Табакова: А сега да пристъпим към любимото ми занимание - аз пия кафе, ти ми четеш "Държавен вестник".

Сериалът е по-скоро криминален, отколкото адвокатски, въпреки че силно разчитат на опита на стария адвокат, който нямал загубено дело от 1980 година. Освен със заплетени юридически казуси, екипът на Митрани се занимава и с откровено криминални случаи.

Завръзката на всеки епизод се развързва за 45 минути, така че можете да ги гледате на разбъркано. Така обаче рискувате да пропуснете развитието на главните герои, както и детайли от любовния триъгълник. Въпреки че точно любов почти не се наблюдава, за сметка на върнати годежни пръстени и затръшнати врати.

Казусите, за добро или лошо, са извадени извън времево-пространствения континиум, и е възможно да не ви се сторят типично български или съвременни, но това си е ваш проблем. Аз ги харесвам. Защото така. И заради смешките, които им се получават много добре.



Ето и рецептата на тартата Татен, много хитова този сезон:

http://www.kulinarno-joana.com/2010/05/tarte-tatin/

Особено ако консумирате тартата непосредствено след печенето (разбира се след като изчакате лекичко да поизстине, никой не цели да си изгорите езиците), ще се насладите на букет от аромати. Препоръчвам ябълките да се поръсят предварително с малко ром и канела, които допълват закачливо карамела и ябълките.

Blanc-Sec

Воала невероятната история на мадмоазел Адел с предизвикателната фамилия Блан-Сек (като сухо бяло... вино).



Очарователен коктейл от приключения в епохата на ранния 20-ти век, без тривиалното участие на Харисън Форд, но с осезаемото присъствие на Луиз Бургуен, забъркан специално за вас от Люк Бесон.

Формулата

Господа и дами, край на парите за врачки и въпроса кога тя/той ще се омъжи/ожени за вас:

Това е формулата за възможно най-краткия срок, взимайки предвид реалността, където:

"Shortest timе" е времето, необходимо за изпълняването на задачата в най-кратки срокове с най-голям риск за пропуски и грешки.

"Longest time" е времето, което ви трябва, за да изпълните задачата с всички включени подробности без излишен стрес.

"Likely time" е най-комфортният и реалистичен срок за вас, имайки предвид личните ви качества и опит.



Преди да се втурнете в изчисления добре превърнете всички стойности в едни и същи мерни единици, защото спонтанно зададените стойности могат да се окажат от един ден за първия параметър и десет години за втория, ако сте момиче, и обратното, ако сте момче.

След като приключите със сметките, ще ви се стовари въпросът "Кой трябва да предложи брака?". Както казва леля Ог: "Не виждам да има някакво значение дали е момичето или момчето. Съвсем наред си е девойката да попита, не е като да проси. Важното е да знае отговора предварително."

Юли

По магазините най-безобразно започнаха да разпродават летните дрехи и да пробутват шлифери! Та аз още не съм пяла, така де, не съм била на море!!!

Recto Verso

Зазката с нов албум:



01 On ira 02 Comme ci, comme ça 03 Gamine 04 T'attends quoi 05 La lessive 06 J'ai tant escamoté 07 Déterre 08 Toujours 09 Si je perds 10 Si (écrite par JJ-Goldman) 11 Oublie Loulou 12 Cette journée 13 Nous debout 14 La lune 15 La part d'ombre (Bonus Track Edition Limitée) 16 Le retour du soleil (Bonus Track Edition Limitée) 17 Laissez-moi (Bonus Track Edition Limitée)

Въпреки Азнавуровата "Забрави за Лулу", която чухте по-горе, Zaz е много различна в последния си албум. Заслужава си да я преоткриете в новото й амплоа. Най-близката възможност за това е "Spirit of Burgas 2013".

Maria Gadú

В таз сутрешното радиопредаване Мирославчето Кацарова представи бразилската певица Мария Гаду. Мостра за незапознатите:



Във връзка с тази песен - и аз стигнах до мястото, където не вали, и си купих бижу. :)

Котката на равина

Днес имахме дискусия какви лекарства са оторизирани да взимат свидетелите на Йехова. А пък този филм ми го препоръча Мошето:



Както пише в градското списание:

"Пълнометражната анимация "Котката на равина" (Le Chat du Rabbin) на френския режисьор от еврейски произход Жоан Сфар спечели голямата награда на приключилия на 9 юни 2011 Международен фестивал на анимационния филм в Анси, Франция.

Фестивалът в Анси, наречен "Кан на анимацията", е сред най-престижните събития за анимационно кино в света. 35-ото издание представи повече от 500 филма, от които 9 пълнометражни и 42 късометражни в конкурсната програма.

Жоан Сфар е режисьор и на игралния филм "Серж Гензбур", който вече му донесе успех и три награди "Сезар".

Котката на Равина е създаден по негов авторски комикс. Главният герой е котарак, който разказва историята си и своята гледна точка за господаря си - равин, жител на Алжир. Котаракът може да говори, тъй като е изял домашния папагал, но казва или само лъжи, или само болезнени истини. За да спаси дъщеря си от зловредното влияние на котарака и за да го вкара в правия път, равинът решава, че котаракът трябва да изучи всички най-важни текстове на юдаизма и се заема с неговото обучение."

И малко кадри от кухнята:

Push, push, crossover

Когато нещо не върви само, се налага да го побутнеш. Можеш и да го влачиш след себе си, но това е създава мъченическо изживяване за същите резултати.

Понеже обратната разписка от писмото, което пратих до университета, така и не пристигна, звънях на 3-4-5 телефона. Разбрахме се, че живот и здраве, работата ще стане.:)

Така беше и с гардероба. Докарахме я до чертежи. Предстоят уговорки за цветове, размери и коване.

Много е важно в процеса на уреждане-донареждане на нещата човек да не си създава ядове като се оплита в собствените си представи и срокове и ефективност, а да се забавлява като на урок по шим-шам с Франки. Все пак след "push, push, crossover" идва ред на "boogie time" и "free style".

Ох, милорд

Стъмва се късно. Прането съхне бързо. Отвънка е пролет. Здравей!



За да не се поздравяваме всяка година с мартенските води, този път е песента "Дъга" на вокално-инструментална група "О(х) Ланд".

Пинко

В петък вечерта даваха "Розовата пантера" по телевизията. Става въпрос за игралната версия от шейсетте - бутафорно смешна и перфектно елегантна. За първото впечатление е виновен инспектор Клузо със скотландярдския бял шлифер, който носи дори и върху пижамата, а за останалото - дамите и господата, които му партнират, както и музиката на Хенри Мансини.

Ето как изглежда рекламата на филма от онова време:



Докато гледах филма, приготвях багажа за ски излета на другия ден и си мислех колко далече са грейките и терминаторските обувки от вталените пола в ярки цветове и тесните панталони на скиорите от филма.

Lisko & Roshko

Лиско и Рошко са кучетата от нашата улица. Те не са бездомни. Имат си къща, само че циганска, така че никой не ги разхожда на каишка, ами си излизат и влизат, когато си поискат. Аз ги кръстих така, иначе може да си имат други имена. Лиско е с червеникава, права, по-скоро къса козина. А Рошко е просто рошав. И двамата са големи, представете си кучета с размери на немски овчарки. Рошко е малко по-голям и е възрастен. Винаги се движи бавно. Не съм ги виждала да се бият с други кучета или да лаят по колите. Понякога лаят през улицата на кучетата от градинката пред читалището. Тези читалищните са от друг контингент - лаят по МПС-та и май са официално бездомни. По два пъти на ден минавам пред къщата на Лиско и Рошко, по-често ги няма на поста, ходят по някакви си техни работи, или пътната им врата е затворена. През лятото имах ухапвания от бълхи по босите крака, мисля, че са техни. Тази сутрин заварих Рошко на необичайно място. Беше се настанил на дувара и се припичаше на слънце. На такива високи места обикновено котки се забелязват. А дуварът е поне 1м65, защото аз и на пръсти не виждам какво има в двора, не е измазан, руши се тук-там. Може би от вътрешната страна на оградата има лесен начин да се качиш. Както и да е. Изглеждаше величествен като лъвовете на Съдебната палата.