понеделник, 27 октомври 2014 г.

Костюмари

Няма дави питам дали и защо ще се маскирате, а как. Повечето хора, които се захващат с карнавални костюми, си мислят, че изглеждат много яко, т.е. така:


А в очите на тези, които не се увличат по костюмите, изглеждат просто така:




ПП Една продавачка, издигнала се в мениджър, оторизирана да издава фактури, любезно ме попита как се пише костюм - с О или У. Предполагам, че им промиват мозъците с customer service, та детето вече се е объркало.

сряда, 15 октомври 2014 г.

Десятката


1. „Малка къща в прерията“ – чела съм поредицата от детството на Лора до женитбата й с Алманзо (както и Бранислав Нушич потвърждава – автобиографията завършва с женитбата).  Почти нищо не се спомням от филма, но книгата ми е много уютна и приключенска едновременно.  Най-много ме впечатлява това, че всички истории са истински. Колко от вас са готови да тръгнат с каруцата и децата на пътешествие с неизвестен край?

2. Произшествие в „Сан Суси“  е от Агата Кристи, но не е чисто криминале. Разбира се, имаме английско имение с френски прозорци, затворен кръг от заподозрени, но действието се развива по време на втората световна война с дейното участие на петата колона.Тази книга беляза края на криминалния ми период  и запали любопитството ми към шпионските романи, та така стигнах до творчеството на Георги Байкушев с псевдоним Жорж Делагер – „Шпионаж на балканите“ – скромно заглавие с достойно съдържание.

3. С първата глъдка вино от глухарчета се настроих много романтично и дори поетите символисти някак ми допаднаха. В последствие прочетох и фантастичната линия на Бредбъри с „Възпявам електрическото тяло“ и „Марсиански хроники“, та стигнах и до хорър-криминалната с “Гробище за лунатици“ и “Смъртта е занимание самотно“. Когато това ти се случва на 17, е някак съвсем естествено да си романтик и нищо друго. Сега предизвикателството е да бъдем романтици без да падаме в капаните на наивността и цинизма.  

4. „Ана Каренина“ харесвам и чета по наследство. Семейният екземпляр е увит в календар с бдение пред Александър Невски от ранните 90. Четох я за пръв път през лятото, когято ставах на 20 и когато карах шофьорски курс. Не знам кое четях с повече старание – романа или листовките. Оттогава съм препрочитала отделни сюжетни линии – или само Кити и Левин, или Ана и Вронски (или само висококубиковите мотори:). А понякога и за Стива Облонски с балеринките и децата. Запомнила съм един момент от филма „Английският пациент“, когато съвсем деликатно, вместо директния въпрос за прелюбодеянията му, пациентът беше попитан дали е чел „Ана Каренина“. Когато отседнах преди година в Ню Йорк при едни приятели на приятели, на кухнеската маса  видях екземпляр на Ана Каренина на английски. И въпреки че в антрето имаше само обувки с токчета, а квартирата се държеше от момчета, се сетих,  че хората въпреки привидните отличителни белези, в същината си просто се опитват да си приличат, т.е. да бъдат щастливи.

5. Самарканд съществува и днес на територията на Узбекистан. Книгата на Амин Маалуф разказва за средновековието по тези места по един вълшебен начин. Няма летящи килимчета, от части книгата претендира да е исторически достоверна, но разказът прелива от поезия, дързост и красота. Така приканващо е описан изтокът от онова време, че ти се ще да яхнеш една камила и да запрашиш тутакси за Самарканд. А защо не и да се срещнеш лично с Омар Хайям, особено ако си жена? В едно тефтерче си бях преписвала откъси от рубайати, но сега не ми е под ръка, за да ви уведомя, какво ме е впечатлило. Както и друг път се случва, след като един писател те заплени, търсиш още от него. Така си купих „Лъв Африкански“, който към момента не съм дочела, служи ми само при светски разговори за гъделичкане на самочувстивето на северноафриканци. Голямата ми любов си остана в Самарканд.

6. Сега за пуйката на Джо – това е сборник с разкази, които намирам за ужасно смешни. Авторът е австралиец и все ми беше чудно как сме живели с него на противоположни крайща на земята и по различно време, а са ни смешни едни и същи неща.  Сродна душа или астрален близнак? Не било случайно. Следващата му книга, която прочетох, започваше с предговор: „Това са всъщност мислите на всички хора от всичките страни и времена, не са те само мои собствени, ако не са и ваши, както са и мои, не са те нищо или  почти нищо... (Това е тревата)“. Алан Маршал се разболява от детски паралич, когато е на 6, и остава инвалид, за което разказва в „Мога да прескачам локви“.  Възхищавам му се за дългия път, който е изминал с патериците, за да бъде физически и душевно пълноценен, при тoва успява да се присмее на здравите и то със здрав хумор. Снизхождението му към грешниците е описвано от биографите му като „леви убеждения“, което обяснява и преведените му от английски на български произведения още по социалистическо време. Като се замисля, познанията ми за Австралия са от неговите три книги, „Птиците умират сами“ (когато отец Ралф не се ветрее из Ватикана) и малко Т. Пратчет, но на последния не може много да се вярва, никой друг не е споменавал за бира марка „Ру“.

7. "Посестрими в занаята" – избрах това заглавие, за да ви споделя как в пет поредни зими докато усвоявах занаята (по време на сесия) ми се четеше само Тери Пратчет. Благодарение на Света на диска и на гърба на великата Атуин успявах да преплувам във времепространството безрадостната пауза от Коледа то началото на танците от втория семестър.  Най-напред започнах с вещиците, после градската стража и най-накрая Ринсуинд. Но в най-най самото начало беше „Джони и бомбата“. Тери президент!

8. "Заедно" – не се кълна в цялото творчество на авторката, само в този роман и първия й сборник с разкази („Искам някой някъде да ме чака“). Като знаете, че старците и готвенето са ми слабост, а в романа се разказва и за двете... Купих си книгата от летището след като бях изпратила родителите за София, имах гастроентерит, четях книгата в навечерието на едно интервю за магистратура по регулаторни дейности в едно общежитие в южните предградия на Париж. В такива моменти човек си казва – mais quest-ce que je fous la?/ but what the hell am I doing here?

9. "Златно сърце" – чела съм я като малка, но тук е заради един друг прочит от 2011, когато баба ми се приближаваше към края на дните си. Четях й през часовете, когато идваше в съзнание. На някои места си съчинявах допълнително или разкрасявах изреченията, за да ни стигне за по-дълго. Когато отваряше очи след краткия сън, с бистър син поглед все едно казваше малко смутена „аз май пак заспах“. Когато тя била малка, поръчала на братята си да й донесат от София док и книга.  Донесли й „Златно сърце“.

10. Дзен – това е една от малкото книги, които съм чела на стари години, а са ми открили нови хоризонти (също като готвенето на месо в тенджера под налягане). Беше ми препоръчана от двама човека, много близки и ценни за мен. Четях я отчайващо бавно (със същата скорост четях и „Властелинът на пръстените“, та цялото четиво ми отне няколко години), защото много често се спирах да препрочитам абзаци, което отпращаше мислите към новите хоризонти като избягали птичета от клетка. После се връщаха по пример на синята птица на Метерлинк. И за пореден път се оказваше, че понякога е нужно да стигнеш много далеч, за да откриеш, че щастието те чака там, откъдето си тръгнал.

Кавам ви чао с "Wings for life".






събота, 11 октомври 2014 г.

L'amour est un oiseau rebelle/ Love is a mutinous bird

1. Произшествие в „Сан Суси“ – Агата Кристи (N or M by Agathe Christie)
2. Ана Каренина – Лев Толстой (Ana Karenina by Leo Tolstoi)
3. Самарканд – Амин Малуф (Samarkand by Amin Maalouf)
4. Малка къща в прерията – Лора Инголс Уайлдър (Little House On The Prairie by Laura Ingalls Wilder)
5. Заедно – Анна Гавалда (Ensemble c’est tout by Anna Gavalda)
6. Вино от глухарчета – Рей Бредбъри (Dandelion Wine by Ray Bradbury)
7. Посестрими в занаята – Тери Пратчет (Wyrd Sisters by Terry Pratchett)
8. Златно сърце – Калина Малина
9. Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет - Робърт М. Пърсиг (Zen and the Art of Motorcycle Maintenance by Robert Pirsig)
10. Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал (Tell Us About the Turkey, Jo by Alan Marshal)


Направих списъка точно според инструкциите – без да мисля дълго, просто първите десет, които са ми на сърце. За да съм честна, след като прочетох моите първи десет заглавия, половината се оказаха на детски книги. Не съм ги чела само в детска възраст, но така се получи. Реших все пак да зачеркна „Емил от Льонеберя“ и да сложа на негово място нещо за възрастни. Така се появи в списъка „Самарканд“. Извинявай, Емиле, „ти ни си лошу мумче“ , както би написала майка ти.

Някой по веригата беше споделил, че може да изглежда снобско да публикуваме списъци от заглавия. Не съм съгласна за снобизма. От една страна, популяризирането на четенето не намирам за снобско, а само за просветно дело. От друга – ако сме преживяли чрез прочетеното, ако ни е научило на нещо или по някаква друга причина се е закотвило в паметта ни, защо да не го споменем, пък било то и най-клишираното или нестандартно заглавие.

Четенето за мен е едно от нещата от живота (това не е препратка към Пол Гимар :). Дори да не ви известявам чрез статусите си какво чета и как се чувствам в момента, аз все пак чета нещо и се чувствам някак си. Не, нямам постоянно книга на нощното шкафче, защото четенето не се случва само в спалнята, както и в спалнята не е само за четене. Има седмици, през които не чета нищо, и други, когато съм на няколко литературни фронта едновременно. Не съм се научила да чета скандално рано, въпреки че правех някои спонтанни опити да го правя от дясно наляво. Не съм сигурна за Първата Ми Книга.

Спомням си, че когато постъпвах на 10 в „Пирогов“ по пижама и без гащи, носех под мишница „Романи за деца“ на Ерих Кестнер. Медицинската сестра, която ме придружаваше в асансьора, отбеляза, че ми била много дебела книгата. На изписването вече четях „101 далматинци“. После в една пловдивска болница постъпих с продължението на „Отнесени от вихъра“, но пък там не се задържах и си го дочитах вкъщи. Всъщност, „Отнесени от вихъра“ го четох малко рано за възрастта си и ми хареса, докато „Спасителят в ръжта“ на 12 ми се стори голяма тъпня.

Чела съм и комикси – много са поучителни, честно. Изпитвам предпочитание към историите с патоците пред тези с Мики Маус. Въпреки че понякога ми става жал за Доналд, за дето Дейзи все го бие с дамската чанта по главата.

Криминалета – не можех да заспя след едни кратки разкази на Конан Дойл за окултното. От Агата Кристи пробирах историите с мис Марпъл пред тези с Еркюл Поаро. Когато си правех портрет за кореспонденцията с непознати другарчета пишех, че обожавам криминални романи. Бях се вманиачила да чета и на училище по време на час. Имаше едно много дискретно томче на Едгар Уолъс в мини формат, супер за четене под чина. Разказваше се за едни китайци (Тайната на ключа)...

Скоро си гледах в дипломата за средно образование огромния (на фона на другите предмети) хорариум по философия. За съжалание нищичко не си спомням от тези часове, освен как чета Рей Бредбъри, докато господинът изпитва съучениците. Той дипломатично се правеше, че не забелязва с какво се занимавам. Само веднъж ми конфискува Емили Дикинсън, но предполагам не за назидание, а от любопитство да разгледа двуезичното издание.

Три тома на Хари Потър в актива, един от серията с вампирите и доста от Паулу Коелю.

Предпочитам любовните романи от старата школа (Даниел Стийл и Сидни Шелдън) пред чиклит-а (така и не довърших втория том на Бриджит Джоунс). В библиотеката на монахините имаше дискретно подвързани с кожа и без заглавия томчета. Пред тях „Кентърбърийски разкази“ се оказаха праведно четиво.

В задръстванията около „Дефанс“ се научих да чета в автобуса, докато се мъчех с една саморазпадаща се версия на „Моето семейство и други животни“, от която хвърчаха страници. После правех така и на път за Камбаните с книги от Александра Маринина.

Е, чела съм някое и друго томче от основоположника на латиноамерикансия поетически авангардизъм, т.е. Хорхе Луис Борхес, дневника на братята Гонкур, „Закуска в Тифани“ и „Нежна е нощта“. От френската школа обичам искрено Анри Троая заради формата и Екзюпери заради съдържанието (имам предвид всичко без „Малкия принц“).

Има и други, знайни и незнайни, които със сигурност са оставили отпечатък или пък просто са се изпарили като уроците по философия. На полицата чакат ред два тома „Рамбо“, „Сбогом лято“ и една тухла от Хенри Джеймс. В момента съм заета с Джон Голзуърди и третия му том на „Сага за Форсайтови“.

Но да се върнем на първите 10. Както обясни Мая за операта „Кармен“ – „това е единствената опера, която мога да слушам с удоволствие от първата до последната нота“. Та и моите избраници са такива – мога да ги препрочитам от първата до последната буква, но защо, кога и как – следващия път. :)

Видеото се гледа след 30-тата секунда до 4:45.