Десятката

1. „Малка къща в прерията“ – чела съм поредицата от детството на Лора до женитбата й с Алманзо (както и Бранислав Нушич потвърждава – автобиографията завършва с женитбата).  Почти нищо не се спомням от филма, но книгата ми е много уютна и приключенска едновременно.  Най-много ме впечатлява това, че всички истории са истински. Колко от вас са готови да тръгнат с каруцата и децата на пътешествие с неизвестен край?

2. Произшествие в „Сан Суси“  е от Агата Кристи, но не е чисто криминале. Разбира се, имаме английско имение с френски прозорци, затворен кръг от заподозрени, но действието се развива по време на втората световна война с дейното участие на петата колона.Тази книга беляза края на криминалния ми период  и запали любопитството ми към шпионските романи, та така стигнах до творчеството на Георги Байкушев с псевдоним Жорж Делагер – „Шпионаж на балканите“ – скромно заглавие с достойно съдържание.

3. С първата глъдка вино от глухарчета се настроих много романтично и дори поетите символисти някак ми допаднаха. В последствие прочетох и фантастичната линия на Бредбъри с „Възпявам електрическото тяло“ и „Марсиански хроники“, та стигнах и до хорър-криминалната с “Гробище за лунатици“ и “Смъртта е занимание самотно“. Когато това ти се случва на 17, е някак съвсем естествено да си романтик и нищо друго. Сега предизвикателството е да бъдем романтици без да падаме в капаните на наивността и цинизма.  

4. „Ана Каренина“ харесвам и чета по наследство. Семейният екземпляр е увит в календар с бдение пред Александър Невски от ранните 90. Четох я за пръв път през лятото, когято ставах на 20 и когато карах шофьорски курс. Не знам кое четях с повече старание – романа или листовките. Оттогава съм препрочитала отделни сюжетни линии – или само Кити и Левин, или Ана и Вронски (или само висококубиковите мотори:). А понякога и за Стива Облонски с балеринките и децата. Запомнила съм един момент от филма „Английският пациент“, когато съвсем деликатно, вместо директния въпрос за прелюбодеянията му, пациентът беше попитан дали е чел „Ана Каренина“. Когато отседнах преди година в Ню Йорк при едни приятели на приятели, на кухнеската маса  видях екземпляр на Ана Каренина на английски. И въпреки че в антрето имаше само обувки с токчета, а квартирата се държеше от момчета, се сетих,  че хората въпреки привидните отличителни белези, в същината си просто се опитват да си приличат, т.е. да бъдат щастливи.

5. Самарканд съществува и днес на територията на Узбекистан. Книгата на Амин Маалуф разказва за средновековието по тези места по един вълшебен начин. Няма летящи килимчета, от части книгата претендира да е исторически достоверна, но разказът прелива от поезия, дързост и красота. Така приканващо е описан изтокът от онова време, че ти се ще да яхнеш една камила и да запрашиш тутакси за Самарканд. А защо не и да се срещнеш лично с Омар Хайям, особено ако си жена? В едно тефтерче си бях преписвала откъси от рубайати, но сега не ми е под ръка, за да ви уведомя, какво ме е впечатлило. Както и друг път се случва, след като един писател те заплени, търсиш още от него. Така си купих „Лъв Африкански“, който към момента не съм дочела, служи ми само при светски разговори за гъделичкане на самочувстивето на северноафриканци. Голямата ми любов си остана в Самарканд.

6. Сега за пуйката на Джо – това е сборник с разкази, които намирам за ужасно смешни. Авторът е австралиец и все ми беше чудно как сме живели с него на противоположни крайща на земята и по различно време, а са ни смешни едни и същи неща.  Сродна душа или астрален близнак? Не било случайно. Следващата му книга, която прочетох, започваше с предговор: „Това са всъщност мислите на всички хора от всичките страни и времена, не са те само мои собствени, ако не са и ваши, както са и мои, не са те нищо или  почти нищо... (Това е тревата)“. Алан Маршал се разболява от детски паралич, когато е на 6, и остава инвалид, за което разказва в „Мога да прескачам локви“.  Възхищавам му се за дългия път, който е изминал с патериците, за да бъде физически и душевно пълноценен, при тoва успява да се присмее на здравите и то със здрав хумор. Снизхождението му към грешниците е описвано от биографите му като „леви убеждения“, което обяснява и преведените му от английски на български произведения още по социалистическо време. Като се замисля, познанията ми за Австралия са от неговите три книги, „Птиците умират сами“ (когато отец Ралф не се ветрее из Ватикана) и малко Т. Пратчет, но на последния не може много да се вярва, никой друг не е споменавал за бира марка „Ру“.

7. "Посестрими в занаята" – избрах това заглавие, за да ви споделя как в пет поредни зими докато усвоявах занаята (по време на сесия) ми се четеше само Тери Пратчет. Благодарение на Света на диска и на гърба на великата Атуин успявах да преплувам във времепространството безрадостната пауза от Коледа то началото на танците от втория семестър.  Най-напред започнах с вещиците, после градската стража и най-накрая Ринсуинд. Но в най-най самото начало беше „Джони и бомбата“. Тери президент!

8. "Заедно" – не се кълна в цялото творчество на авторката, само в този роман и първия й сборник с разкази („Искам някой някъде да ме чака“). Като знаете, че старците и готвенето са ми слабост, а в романа се разказва и за двете... Купих си книгата от летището след като бях изпратила родителите за София, имах гастроентерит, четях книгата в навечерието на едно интервю за магистратура по регулаторни дейности в едно общежитие в южните предградия на Париж. В такива моменти човек си казва – mais qu‘est-ce que je fous la?/ but what the hell am I doing here?

9. "Златно сърце" – чела съм я като малка, но тук е заради един друг прочит от 2011, когато баба ми се приближаваше към края на дните си. Четях й през часовете, когато идваше в съзнание. На някои места си съчинявах допълнително или разкрасявах изреченията, за да ни стигне за по-дълго. Когато отваряше очи след краткия сън, с бистър син поглед все едно казваше малко смутена „аз май пак заспах“. Когато тя била малка, поръчала на братята си да й донесат от София док и книга.  Донесли й „Златно сърце“.

10. Дзен – това е една от малкото книги, които съм чела на стари години, а са ми открили нови хоризонти (също като готвенето на месо в тенджера под налягане). Беше ми препоръчана от двама човека, много близки и ценни за мен. Четях я отчайващо бавно (със същата скорост четях и „Властелинът на пръстените“, та цялото четиво ми отне няколко години), защото много често се спирах да препрочитам абзаци, което отпращаше мислите към новите хоризонти като избягали птичета от клетка. После се връщаха по пример на синята птица на Метерлинк. И за пореден път се оказваше, че понякога е нужно да стигнеш много далеч, за да откриеш, че щастието те чака там, откъдето си тръгнал.

Кавам ви чао с "Wings for life".